Ние днес отбелязваме паметта на свети Йоан Лествичник: свети Йоан Лествичник е наречен така, защото той оставил духовно ръководство – „Лествица” за възхождането от земята на Небето, от дълбините на греха до върховете на Божията любов и съединението с Него.

И ето на първото стъпало на това възхождане свети Йоан ни казва: Не за това, братя, ще бъдем осъдени на вечния съд, че не сме вършели чудеса, че не сме богословствали, но за това ще бъдем осъдени, че не сме плакали за своите грехове...

Ето къде започва нашето спасение или се завързва възелът на нашата погибел. Ние за много неща плачем: плачем за своите загуби, плачем за оскърбленията, които ни нанасят хората, плачем за болести, плачем за различната, многообразна мъка, с която се срещаме в живота; и ние не виждаме, че болестта, и мъката, и страданието, и загубата – всички те могат да бъдат чисти и могат да бъдат звеното, което ни съединява и с Бога, и с хората.

Но едно забравяме ние: забравяме какво е грехът в нашия живот, ставаме безчувствени към него, забравяме го лесно, малко скърбим за него. А заедно с това, грехът е единственото нещастие в човешкия живот. Всичко останало може да бъде чисто – грехът е тъмен; грехът осквернява, грехът убива човека, и не само единствено него, даже не само неговите съобщници в греха – той убива човешките отношения... Какъвто и грях да сме извършили, първото, което искаме е това да се скрие от Бога: Сякаш Бог не знае това! Сякаш Той не го е забелязал, сякаш е забравил това!

И когато казваме: „Сякаш Той е простил това”, ние толкова често казваме това не от дълбините на раздираната от скърби душа за това, че сме скъсали отношенията на любов и вяра, и приятелство, а защото се е случило нещо, от което ни става страшно, от което изстива душата, защото, когато застанем пред Бога, ще ни бъде срамно и страшно...

И грехът ни отделя от хората. За своята мъка, за загубата, за нещастието може да се каже, че е възможно да ги споделим с ближните, може да получим от ближния подкрепа, може да получим сила от взаимното доверие, от това,че ние споделяме един с друг този ужас на земята. Но грехът ни отделя от човека; той ни отделя от тези, пред които би ни било срамно; той ни отделя от тези, които са били съобщници на нашите грехове, защото те са за нас – живо и мъчително напомняне; и защото ние знаем, че не само за себе си, но един за друг ще отговаряме пред неумолимия съд на правдата и любовта Господни.

И ето грехът убива всичко в живота, а най-малко от всичко го усещаме като смърт. Ние плачем за всичко, жалим за всичко, скърбим за всичко, освен за това, че умираме живи, че постепенно около нас се образува затворен кръг на отчужденост и от грешника, и от праведника, и от Бога, че този кръг не може да се разтвори даже от любовта на другите, защото ни е още по-срамно и страшно, колкото повече ни обичат... Ето защо в самата основа на нашето спасение, на нашето покаяние Йоан Лествичник поставя призива да плачем за своите грехове.

Защо да плачем? Ние знаем от своя опит, че само тогава ние можем да заплачем,когато мъка или радост, или срам, или ужас пронижат душата като копие, че само когато нашето страдание достигне предела, от нас се изтръгват сълзи... Преди това има разкаяние – и от него трябва да започнем: да се ужасим, че сме могли така да постъпваме, че сме могли да бъдем такива; а после идва и покаянието, т. е. този решителен, безпощаден към себе си обрат на душата, който ще ни постави лице в лице пред Бога, ще ни хвърли в нозете Му, ще ни научи да просим изцеление, очистване, милост, прошка – и не само за себе си, но и за жертвите на нашата греховност.

И после, когато съзнанието ни достига до такава острота и глъбина, че за нас вече е непоносима отчуждеността от Бога, съзнанието за извършеното от нас духовно престъпление убийство на себе си и на другия – само тогава могат от нашите очи да се излеят очистващи сълзи. Докато не умеем да плачем за своите грехове, ние можем с увереност да кажем, че ние още не сме ги осъзнали, че още сме нечувствителнии, че още сме хладни, че още сме в греха.

И ето грехът убива; той убива нашата душа, правейки безчувствена и коравосърдечна; той убива нашите отношения с Бога и с хората; той убива нашата съвест и живот в другите, той убива Христос на Кръста... Миналата неделя ние се покланяхме на Кръста, след малко време ние ще съзерцаваме Господните страдания – ето какво прави грехът: той убива. И винаги невинния, винаги взема за жертва този, който не е заслужил това страдание, това унижение, тази болка...

Помислете, всеки, за своя живот, за всеки грях, замислете се строго и безпощадно; и принесете на Бога отначало разкаяние, после – истинско, все по-нарастващо покаяние, докато не избухне от сърце поток сълзи и ние не кажем: „Кая се, Господи, наистина!” – и с тези сълзи не се умием от греховете си. Амин.