Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.10.2017 22:57 - Истории с токчета или нападения с неочакван край
Автор: temenuga Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3386 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 30.10.2017 16:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

Ако искаш да превъзмогнеш страха, не стой вкъщи. Излез и си намери цел.

 

                                                                                                      Дейл Карнеги


Когато излезеш от бурята, няма да бъдеш същия човек, който беше, преди да влезеш. Точно за това е самата буря.

                                                                                               Харуки Мураками

image


И така, започвам да разравям спомените отново, търсейки поанти в тях, който все още носят белега на емоционалното впечатване с актуален резонанс. Не се стряскайте от очевидната сложност на написаното! Изразено с по-прости думи – търся в спомените си значими събития, които все още предизвикват у мене тръпка и поуката от тях е все още свежа... (Уточнявам, че когато пиша бързо, се изразявам сложно, когато се замисля и забавя темпото – пиша “нормално”, т.е. разбираемо.)

След предишната тема за разминаванията, която съвсем спонтанно повлече нишката на случили се отдавна събития, днес съм с нагласата да пиша за поредица от инциденти, станали моя запазена марка. Въпреки първоначалния стрес и реакция на безпомощност, се оказа всъщност, че съм била доста устойчива на всякакви инвазии спрямо моята особа. И колкото и парадоксално да заучи, нападателите – в крайна сметка, са бягали ужасени от моя милост...

Първата подобна история е от далечната 1990-а година – мътните времена на наместване на социално-икономически и народопсихологически пластове. Бяхме все още достатъчно еуфорични и пристъпвайки в новите реалности, носехме пълни торби с разнопосочни надежди.

Тогава бях преподавател в една школа по пиано – първата частна школа по изкуствата в Бургас – “Анхидемус”, бившата школа към СМК. За съжаление изкуството в онези години като че ли попремина на по-несъществени позиции в цялостната истерично-приповдигната политическа картина. За да се издържа школата по изкуства, собствениците – две предприемчиви и талантливи дами, преподавателки по пиано и солфеж, бяха открили магазин за безалкохолни напитки в съседство на залата за уроци по пиано, цигулка, акордеон, китара. Бизнесът до Изкуството – странна симбиоза, придобила особена симптоматика през следващите години на Прехода...

Именно дребната търговийка беше източникът на доходи за нашите скромни хонорари. Иначе самите деца плащаха символични суми за уроците. Така бе поставено изкуството – в непристойната позиция да е втора категория необходимост. Много бих могла да коментирам и анализирам в тази насока. Умишлено стопирам този си порив. Ще добавя само, че всеки започна да носи отговорността за духовното си развитие и изцеление сам. Докъдето има сили, възможности, включително и финансови, стоицизъм и енергия. Доста хора поотместиха приоритетите си към далеч по прагматични цели.

Имаше и изключения. С гордост си спомням една от първите ми ученички – Весела Стоева, която наскоро успешно завърши магистратура по пиано и музикална педагогика в Германия. Тя пътуваше от Черноморец с майка си всяка седмица по няколко пъти на уроци, навакса материала за три години в рамките на година и половина и успешно издържа приемния изпит в Музикалното училище. Продължаваме контакта с нея, ценно ми е всяко съприкосновение с такива чисти, целенасочени, безкрайно талантливи и отдадени на изкуството души. Така не губя усещането за мисия и смисъл.

И след това сантиментално отклонение – връщам се на нападателната тема, т.е. темата за нападенията в моя живот, във всякакъв аспект. Защото проявите на неоправдана агресия далеч не са едноизмерни и не целят само накърняване на физическата ни цялост.

След часовете по пиано в школата, бях поканена от моя приятелка, виолистка в Бургаската опера, а понастоящем – в Софийската, на спектакъла “Българи от старо време”. Изгледах свежия мюзикъл, хванах си автобуса и малко след 21 ч вече бях на път за вкъщи. Тогава никъде в района ни, който е в почти Централна градска част, нямаше улично осветление, бяха изровени дупки за строеж, който така и остана висящ с години. Изобщо – кварталът беше с леко криминален облик. Завивайки зад тролейбусната спирка и запътвайки се към дома, усетих с периферното зрение как някой се доближава на бърз ход зад мен. Докато успея да реагирам, бях повалена на земята. Беше краят на октомври, дъждовно, кално време. Първото нещо, което мина в двадесетгодишния ми суетен ум, бе: “Леле, отиде ми новото бяло яке!”, което тогава струваше цяло състояние!) Какви наивистични нагласи съм имала... В следващия момент помислих, че съм повалена с цел обир – това бе най-логичният проблясък и с ужас установих, че чантата ми я няма на рамото. В още по-следващия момент вече инстинктивно разпознах грозното намерение на натрапника, който просъска: “Ела, че ми трябваш, няма да ти се размине!” Изтръпнах, набързо пресмятайки реалната възможност това да се случи наистина – наоколо бе почти пълна тъмнина, ров в близост, липса на всякакви хора, пълна “идилия”...

Развиках се с пълна сила – като попаднало диво зверче в капан. Никаква реакция отникъде – сякаш бях в омагьосана гора, където гласът ми бе станал нечуваем и се блъскаше в стени от бездушие на други омагьосани и лишени от човещина души. Бях съвсем наблизо до тролейбусната спирка, където видях преди инцидента доста хора. Никой не дойде да погледне, поне от любопитство, какво се случва, на метри зад тях. Никой не се заинтересува кой и защо крещи така неистово. Никой не излезе на балконите на съседните блокове! В този момент с пълна сила туптеше у мене осъзнаването, че трябва да се измъкна на всяка цена и нямам право на никаква стъпка в друга посока.

Човешката природа наистина крие неподозирани резервоари на вътрешна сила. Понякога дивата ни същност, щателно скривана зад наложени социалноприемливи маски, е спасителна за нас – давайки ни импулса да действаме безотказно, като антилопи, измъкващи се от хищнически набези. Точно този резерв се включи тогава при мен. Сама не зная как успях да се стрелна настрани, да ударя нападателя с лакът, и то доста силно. В следващия момент се сетих, че белите ми ботушки, импониращи на бялото яке, което вече беше порядъчно кално, са с метални токчета. “О! – казах си. – Ела, че ми трябваш ти, проклетнико, не аз на тебе!” И, прас! Забих острото токче право в мишената (използвам евфемизъм, т.е. завоалирано понятие на правомерно улучената цел...)! Сигурно викът на същия този заканващ се проклетник с нескрито нечисти помисли бе в пъти по-силен от моите нечути викове за помощ.

Тогава, измъквайки се от неговата гнусна прегръдка, се сетих за чантата си. И не виждайки, че тя всъщност се беше отметнала от първоначалния сблъсък на около метър встрани, рязко обърнах посоката и започнах да гоня нападателя, викайки му: “Върнете ми чантата!” (Забележете учтивата форма, която спазих, дори в подобен безумен момент!) След години, когато учих психология, разбрах, че всъщност съм използвала парадоксална интервенция – абсолютно неочаквана и нелогична за отсрещната страна. И изедникът, облечен в сиви дрехи и яке – като полска невзрачна мишка, с още по-сиво-черна миша душица, започна да бяга! Да! Втурна се в бяг, явно ужасен, че ще бъде поразен още веднъж от моите метални токчета, които в този момент благославях като диамантени!

Тук историята, от страховита, метаморфозира в пародия с гротесков привкус! Пишман мераклията така се обърка – точно като мишка в затворено пространство, че пред очите ми щеше да се обеси на теловете за простиране на дрехи, които бяха опънати пред съседния блок! Тогава съзрях чантата си в калта, бързо я грабнах, благородно оставих негодника да се гърчи и ближе раните и успях да изтичам до близката спирка.

Никога няма да забравя бездушните очи на хората там. Виждайки ме в безобразно опърпан и отчаян вид, очевидно чули виковете от баталните сцени, никой от тях не пожела да ме изпрати до вкъщи. А домът ми бе на не повече от 50 метра! Щели да си изпуснат тролея! Железен аргумент, бетонирал тогава вярата ми в човещината и готовността за помощ на нуждаещ се. Не ги молех, за Бога, да се бият с въоръжен бандит, нито да рискуват живота си! Нито бе късен час, за да изпуснат последния тролейбус... Неволен бе аналогът със За мишките и хората” на Стайнбек, макар посланието на повествованието да не съответстваше на моята страшно-жалка история... Докъде стигнахме ние, несъвършените човешки същества, в егоцентричните си стремления, за да загубим способността си за елементарна взаимопомощ, превръщайки се в бездуховни, посивели от еснафщина и сгромолясала се ценностна система “мишки”... Уви, в следващите двадесет и четири години научих още по-тежкопоносими уроци.

Нападателната история имаше щастлив край. Докато стоях в окаян вид на спирката и бях решила да спра такси, независимо от факта, че се намирах почти до дома си, се появи един съсед. Веднага ме попита как съм, какво се е случило и имам ли нужда от помощ. Разказах на пресекулки. Той дори предложи да минем от мястото на нападението. Но, разбира се, сивата мишка, която почти се беше обесила на теловете, беше безследно изчезнала. Благодарих на придружителя си. Отправих благодарност мислено и към Доброто начало, към Онзи горе, което бди над нас и ни пази. Приех като благословия факта, че не загубих окончателно вярата си в изначалната човещина у хората.

Влизайки в дома си, не споделих нищо с родителите си. Вмъкнах се набързо в стаята си, свалих калните дрехи и модерното бяло яке в уникално безподобен вид и се взрях в една точка. Бях невиждаща, неусещаща, немислеща, изпразнена от всякаква емоция. Имах нужда да остана насаме със себе си и да преработя ужаса, който преживях. Трябваше ми време да го преодолея.

Разбира се, след това разказвах на много приятели своята история, увенчана с метални токчета и гонитба на бандит. Така си помагах да се отърся от емоционалната наситеност и да остане у мене само споменът, изчистен от страха и ужаса – чисто фактологично. Но оттогава ходех в джоба на щателно изпраното бяло яке с един голям колкото педя подострен пирон, със запушалка от молив. За всеки случай.

Следващата история с нападателен привкус е години по-напред във времето. Бях журналистка във вестник “Компас”. Тогавашната редакция се намираше в сградата на “Елкабел”Бургас. Понеже редакцията работеше в неделя, когато другите офиси бяха в почивка, беше отворен само задният вход, откъм цеховете. Спомням си, че се връщах от събитие, със записките, щателното събрани в тетрадка с твърди корици. Вече мислено градях статията си, напълно вглъбена в мислите си и напълно неотчитаща заплахата, която с лавинообразна сила се е приближавала към мен... Да, точно лавинообразна, защото, влизайки в задния вход на сградата, почти веднага установих, че след мен влетя едно огромно туловище от мъжки пол!

“Ужас! – казах си. – Пак ли ще се налага да се бия с токчета!” Нямаше всъщност много време да мисля, защото огромната мускулна маса с квадратни габарити на горните крайници и мечковидни подобия на долните такива, вече ме беше сграбчило в хищническите си лапи. Усетих как любимият ми черен панталон се пропука звучно. Неглижирайки материалната загуба, за секунда отчетох реалната заплаха – нямаше никого, нито в коридора, нито в някой от офисите. Само колегите от телевизията бяха на горния етаж, но техните врати бяха достатъчно изолирани, заради течащите в момента обедни новини, така че беше невъзможно да чуят евентуални викове за помощ.

Установих, че отново нямам друг избор, освен да мисля план в движение, май задължително включващ металните ми токчета. За щастие си бях купила и половинлитрова бутилка “Кока-Кола”. Така че светкавично планът се самоосъществи, почти без моето мисловно участие. Спомням си как ударих – бързо и напористо, с бутилката бандитската глава – подобна на изгнила диня, след което вкарах тайното оръжие на токчетата – право в целта. Действа безотказно! Разбира се, за всеки случай, се развиках, че всеки момент ще дойде охраната, прекрасно знаейки, че няма такава в сградата.

Изумителната реакция на едротелесния натрапник бе също толкова парадоксална, като на предходния описан бабаит. Той започна да бяга! Почти излетя през входната врата. А аз скорострелно влетях, но в асансьора, чувайки отчетливо сърцето си в ушите си. Довлякох се до 12-я етаж на редакцията и гузно влязох при колегите с... разпрани панталони. Помолих да бъда извинена за неугледния си вид, твърде оправдан – вследствие поредното приключение с метални токчета, този път гарнирано и с бутилка “Кока-Кола”. Две колежки веднага скочиха, настояваха да слезем бързо с асансьора да гоним разбойника.

Разбира се, и следа нямаше от него, както и от охраната на двора – явно охранителят е имал в момента на нападението по-интригуващи занимания, далеч от работното си място. Липсваха всякакви свидетели. Нямаше време за губене, статиите чакаха ненаписани. И, срам, не срам, се върнах в неугледния си вид да пиша. После, по тъмно вече, се прибрах на прибежки до дома. Бях с разпрана дреха, но със закърпена душа. Осъзнах, че щом втори път се измъквам, благодарение на светкавичната си и неочаквана реакция, значи не съм толкова безпомощна. А може би, често си мисля, някой свише бди над нас и несъвършените ни човешки стъпки...

Третата история с нападение бе след още няколко години. Като втора работа водех курсове по английски за деца в една частна езикова школа. Школата се намираше в стара сграда, в голям двор. Офисът беше на втория етаж, в дъното на коридора. Курсовете бяха от 18 ч, когато съседните офиси вече не работеха. Подготвяйки се за урока, принтирах диалози и правех някакви схеми на компютъра, когато вратата се отвори. Учудих се, защото беше още рано за курса. Погледнах над клавиатурата. Странно. В офиса пристъпи млад мъж, на който сякаш бе изписано на лицето: “Аз съм престъпник. Опасно за живота!” Студени тръпки полазиха по цялото ми тяло, осъзнавайки реалната заплаха. Тук вече и токчета не биха помогнали, макар че неотменно бяха част от задължителните ми аксесоари. От теория, а и вече от опит знам, че в такива моменти на напрежение, когато като че ли статичното електричество от сблъсъка на заплаха и страх е осезаемо и придобива видими очертания – като кълбовидна мълния, единственият възможен прийом за справяне е запазването на самообладание.

Станах от стола и попитах какво иска въпросният “господин”. “Може ли да чукнеш на компютъра какви влакове има за Враца?” – просъска ехидно той. Осъзнах за частица от секундата, че това е просто хитър способ да ме накара да се обърна към компютъра, за да може в това време – зад гърба ми, да грабне чантата ми. Всъщност имаше и още интригуващи обекти за наглото око на един професионален крадец – лаптопът на шефката, два мобилни телефона, които бяха на бюрото, както и офис техника – разнообразна. Добра потенциална плячка. Обърнах се хладнокръвно към него и му казах, гледайки го с последните сбрани шепи смелост в очите: “Не, не може, господине, тук не сме Бюро справки.”

В този момент бясно препускаха в съзнанието ми вариации на това, какво да направя, за да спася материалните ценности, а и себе си. Младият мъж бе страховит, с мръсни дрехи, голи петна без коса по главата – истински Франкенщайн. Той пристъпи напред към бюрото и буквално заклещи пътя ми напред, откъдето евентуално можех да изляза и поне да избягам, оставяйки чанти, компютри, телефони, факсове и всякакви други материални благини. В този момент се сетих, че в Кризисния център за жени и деца, жертви на насилие, където работех, имахме паник бутон. При натискането му, когато имаше повод – ако някой гневен съпруг или баща, заплашваше, че ще взриви или подпали центъра, защото жена му или децата му са под наша закрила, полицейска кола идваше за отрицателно време. Инсценирах натискането на бутон – някъде под бюрото. И съвсем уверено оповестих: “Господине, наблюдавате се с видеокамера, задействан е паник бутонът и след тридесет секунди тук ще пристигне полиция. Във Ваш интерес е да напуснете по-бързо помещението.”

Сърцето ми беше в гърлото, но гласът ми звучеше метално уверено. Като на забавен каданс виждах неговото отстъпление, злобата и ожесточението в очите му, ехидната му същност, отразена в малките пъстри очи, но и страха! Страхът на гонено, бито, хващано в капан, унижавано и наранявано до смърт диво животно. Ужасяващи бяха тези очи. Броях крачките му към вратата. Отваряйки я, подхвърли злостно: “Ти не се ли страхуваш, че както си стоиш тук сама, някой може да дойде и да те изнасили?!” “Изобщо не се страхувам!” – казах през зъби, които скърцаха от свръхпорция стрес.

Вратата се тръшна. В луд бяг успях да достигна до нея и да я заключа. В следващия момент изпаднах в истеричен плач. Тресях се от облекчение. Цялата безумна топка страх сега се стичаше със сълзите ми. След около десетина минути започнаха да идват децата с родителите си. Дори не се сетих да се обадя на полицията. Бях в транс. Успях да звънна на шефката, успокоявайки я, че не само аз, но и всичко в офиса си стои непокътнато. Заключих децата в класната стая. Разказах им за случилото се, обрах овации – като госпожа-герой, справила се с нагъл крадец-рецидивист.

След няколко дни съобщиха, че е заловен избягал затворник от Враца. Имал е няколко обира в бургаски офиси, като е намушкал с нож брокерка на имоти, за щастие оцеляла. Само че при нея не е искал справка за влакове до Враца, а е използвал номера с търсене на квартира. Щом успях да изиграя избягал затворник с вид на Квазимодо, но не и с душа като неговата, значи наистина имам късмет. И би трябвало да преустановя порочната практика да се оплаквам от липсата на такъв, за много по-незначителни неща! Това бе поредната история с нападение с щастлив край. И поредната поука.

Ето и последната – дано и наистина последна, не само хронологично, а последна като случване в живота ми! – история с метални токчета. Преди три години (след четири дни се навършват точно три години от този кошмарен ден) отново се прибирах към дома, по същите улички, като при първото описано нападение. Този път, обаче, районът беше добре осветен, ров липсваше, на негово място от години се издига хотел, инфраструктурата бе на доста по-прилично ниво.

Вървейки и пишейки на телефона си (Бел. авт. – в послеслова на книгата обяснявам какво и защо толкова задълбочено пишех, за да съм абсолютно откъсната от реалността), изобщо не бях забелязала две дребни фигури, които явно са ме следвали, набелязали ме за поредната си жертва.

Видях ги, когато вече беше късно да реагирам. Успях само да мушна телефона си в джоба на палтото и да хвана здраво чантата с двете си ръце, прекрасно осъзнавайки, че двамата младежи няма да имат същите набези, като на първия нападател. Пък и далеч вече не бях на двадесет години, за да представлявам подобен нездрав интерес...

Подготвяйки се отново за бой, се свих цялата – като наежена кокошинка. Усетих само как бях съборена на земята, на метри от родния си дом. За миг се стрелна мисълта: “Господи, дано не умра пред къщи!” Но напълно осъзнавайки реалната опасност за живота си, продължавах да стискам чантата си със скромната заплатица, безценния ми фотоапарат и разни други дребни технически пособия, които ми бяха скъпи заради информацията, съхранявана на тях. Казах си: “Абсурд да се разделя с всичко това!”

Спомням си, че се чувствах така, все едно случващото се не е с мен, а сякаш бях страничен наблюдател. До такава степен стресът и шокът са замъглили трезвостта на съзнанието. Ритах, дърпах, дърпах и ритах, и пак, и пак, крещях, разбира се, но това вече го бях репетирала – никой не излезе от съседните блокове...

Когато вече усещах ритниците на двете озлобени същества да проникват все по-болезнено по тялото ми, молейки се наум – на Бог, на добрите сили, на благоволение свише, покрай нас мина човек. В този момент ми се стори като Господ, идвайки от небесните селения! О, чудо! Очевидно уплашени и респектирани от присъствието на възрастния, може би помислили, че той ми се притичва на помощ, двете момчета побягнаха – като на кино, като че ли надпреварвайки се със собственото си ожесточение.

Успях да се надигна, продължавайки да стискам като реликва оцелялата чанта. Поисках да благодаря на странника. Може би шокът от реакцията му беше по-потресаващ от самото нападение, случило се за секунди. Мъжът изобщо не ме погледна, подмина равномерно, сякаш със заучена демонстрация на равнодушие. Продължи си спокойно по пътя. По неговия път, пресякъл очевидно напълно случайно (а може би неслучайно – по Вселенските канони, подреждащи хора и събития в странните квадранти на човешката ни кръстословица) пътя на една друга човешка душа, която е имала нужда от помощ.

Мислено му благодарих. Все пак. Макар и напълно обвит в камуфлажната ризница на собствената си бездушност, той изпълни един Божествен план за помощ и протегната ръка. Вярвам, че е така.

В онзи момент не можех да мисля адекватно, след време отчетох и друга моя странна реакция – не набрах номера за спешни случаи, а първо звъннах на дъщеря ми, да се уверя, че подобно безумие не се е случило и с нея, тъй като и тя се прибираше по това време. За щастие, тя си беше вече вкъщи. А в пълната си емоционална обърканост, освен със скъсани и кални от ритниците и влаченето по земята дрехи, бях и с абсолютно разпокъсано и неадекватно поведение. Забравих номера 112, звъняла съм на Пожарната, откъдето ме свързаха с точното място...

Последва полиция, показания, пак полиция, друго Районно управление, пак показания. Двете момчета ги хванаха след два дни. Единият бил шестнадесетгодишен избягал рецидивист от затвор за малолетни престъпници в с. Керека, Габровско. Другият, петнадесетгодишен – местен, т.е. бургаски съратник, очевидно поел тогава по пътя на другаря си по обири (дано да има житейския шанс и вътрешната сила да завие към пътеката на достойното, макар и скромно, живеене...) Следователят, с нескрито любопитство към станалите емблематични мои – незаменими и неотменни! – метални токчета, ми обясни, че при задържането целите крака на малолетните бандити са били в синини. От токчетата ми, разбира се.

Бях единствената необрана нападната жертва за няколкото дни, когато наглите крадци бяха успели да задигнат в Бургас няколко мобилни телефона, дамски чанти, бижута и други ценни вещи. Обран бе и мъж в подлеза на Операта.

“Добре сте ги подредили с токчетата!”, ми каза, видимо доволен, инспекторът.

Е, как да не е горда една жена със скромните си житейски постижения, стъпили на едни токчета! Радвах се не защото съм натупала две момчета на възрастта на дъщеря ми тогава. А защото Справедливостта отново се себепотвърди и себедоказа.


Дубай, 30.10.2014 г.

/текстът е част от книгата ми "Полети и пристани. Ято спомени" /издателство "Либра Скорп", 2015 г./




Тагове:   токчета,


Гласувай:
6



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: temenuga
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2417802
Постинги: 152
Коментари: 4956
Гласове: 45014
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031