Flama на испански означава "огън", "пожар", а enco означава "подобен на", "принадлежащ на".

ФЛАМЕНКО....

     Как се е създала тази уникална сплав от музикален съпровод (токе), песен (канте) и танц (байле), никой точно не знае. Ясно е само едно - създала го душата на испанеца, мястото е Андалусия, а материалът бил невероятната смесица от европейски и източни култури, оставили своята следа, болка и кръв върху испанска земя. 
   Корените на канте фламенко са толкова дълбоки, че при поглед в тази пропаст на човек му се завива свят. Много преди да настъпи новата ера на територията на съвременна Андалусия се положили основите на една от най-древните държави в Европа – Тартес. Малка необикновена държава с високообразован народ, собствена писменост, самобитна музикална култура.  Древногръцкият автор Страбон съобщава, че жителите на Тартес са имали писмена поезия и проза и закони в стихотворна форма още преди шест хилядолетия.

  Песента за испанеца и до днес е органично  продължение на разговора. Песента е първото, което чува новороденото, тя съпровожда целия живот на испанеца, и песента е последното, което звучи над неговия прах.
    Несъмнено влияние върху формирането на канте фламенко оказало приетото през II – Х в. от испанската католическа църква гръко-византийско религиозно песнопение.
   С идването на берберите през VIII век на Пиренейския полуостров и последвалия разцвет на мавританската държава на полуострова се формира класическата «андалуска музика». Попила някои форми и жанрове от испанската музика, тя създава свои, със собствен ритъм, с очарователните мелодии на пустинята, темите за зноя, любовта и страстта…

   През XV –XVI в.  в  древната земя на Андалусия идват циганите. Тръгнали от Индия, те неочаквано намират в Испания родствена музикална култура и леко се приспособяват към нея. И вероятно, съприкосновението на «циганското» и «андалузкото» подпалва искрата, довела до окончателното оформяне на фламенко като жанр. Няма единно мнение за самия термин «канте фламенко». Според една от версиите това е «пеене на андалуските цигани», и самите те до днес остават  главните пазители и най-добри изпълнители на това чудо. Но за да се роди то, били необходими триста години отчаяна борба на пришълците с местните жители, които водели уседнал начин на живот. Циганите упорито се стремели да запазят номадската си свобода. Те били преследвани, разоръжавани, гонени от страната, затваряни в пещери. А там край огньовете, под звъна на китарите и пляскането с ръцете, с танц и песни на отчаянието, те пеели  за своето сиротство, за загубения си живот, за внезапната светлина на озарилата ги любов.

 Китарата, неотменна част от съвременното изкуство на фламенко,  още повече изостря неговия импровизационен  характер. Даже в наши дни повечето музиканти (токаори) нямат специално музикално образование и не познават нотите, но притежават природна музикалност и великолепна памет, които им позволяват да създават удивителни импровизации.
  Самият импровизационен характер, свободната метрика или специфичната изпълнителска техника често възпрепятстват  точния нотен запис на мелодиите на фламенко. Затова изкуството на китариста (както и на певеца, и танцьора) обикновено се предава само от майстора на способния ученик.

 И тогава се ражда удивителната магия на фламенкото. А когато се появява третият участник в действието – байлаор (танцьора), се ражда цял един нов свят, омагьосващ всеки, докоснал се до него. 

    В Андалусия са твърдо убедени, че няма чувства, които  да не могат да се предадат чрез канте фламенко. Особено когато в неразривното единство на музиката и песента е вплетено удивителното изкуство на байле – танца, водещ  началото си от дълбините на столетията.
   
   Ръце, протегнати нагоре над главата в характерната извивка, изпънат гръб, горда, леко агресивна стойка на тялото… Миг неподвижност… И бързо и леко потропване с  краката на ритъма, последван от звука на китарата... След грубоватия глас на кантора – рязко завъртане на тялото, силен плясък с ръцете и ето го началото на магията на фламенко.  Байлаора има много по-голяма свобода на импровизация, отколкото певеца и китариста. Оттук и липсата на  необходимост от широко сценично пространство, но затова пък е необходимо вътрешно пространство - за  пълнотата на душата.
.

 Да се надтанцува партньора. Да се накара да танцува до краен предел. Фламенко изобразява и превръща в изкуство именно онова, което в нашата култура е зададено като твърди, безпощадни житейски правила. Напор. Агресия. Съперничество. Дисциплина. Самота...

 
 На 16 ноември 2010 година ЮНЕСКО обявява фламенкото за ценност от световна величина и то бе включено в Списъка на световното нематериално културно наследство.

Атрибути на танца фламенко

Характерната рокля за танца фламенко, bata de cola — типичната за фламенко рокля, обикновено е дълга, често пъстроцветна, украсена с набор и волани.  Съществена част от танца е изящната игра с полите на роклята.

Традиционната дреха за байлаора — тъмни панталони, широки пояс и бяла риза с широки ръкави. Понякога краищата на ризата се завързват отпред на пояса. Къса жилетка-болеро, наричана чалеко (chaleco), понякога обличана върху ризата.

    Шалът мантон е испански шал с много дълги ресни. По време на танца той се завърта около тялото на танцьорката, подчертайвайки стройния женски силует, ту се смъква от раменете, образувайки силует на голяма красива, размахваща криле, птица.

   Още един класически женски  атрибут на танца фламенко е голямото ветрило.

         Съществува мнение за кастанетите като задължителен атрибут на танца.  Но най-често ритъмът се дирижира от почукването с токовете на обувките(сапатеадо), прищракване  с пръстите (питос) или пляскане с ръце(палмас). Най-чистите форми на  фламенко избягват използването на кастанетите, тъй като те ограничават възможността за страстна и изразителна игра на  китките на ръцете.