Люлякът мирише невероятно. Поне за мен. Винаги съм обичал миризмата му. Когато бях малък, винаги ходех до парка до нас, за да накъсам огромен букет люляк за майка ми, мир на праха й. По-късно, когато пораснах и хормоните започнаха да ме тресат (разграничавам треперенето на ръцете вследствие злоупотреба с огнена вода), бая нежни представителки на другия пол бяха засипвани с тази природна благодат.
Но не съм тръгнал сега да разказвам история за прелестта на люляците. Историята е някъде там, във вече не толкова близката 1995 година….
Зимата на 1995 беше дълга. Февруари ни излъга с много топли дни, за да могат после март и април да ни разкажат играта със студове и снегове. Но колкото и да е дълга зимата, тя все пак свършва. А с пролетта идва и Цветница, точно когато ми е именния ден.
На този ден обикновено се събирахме с приятели и се пренасяхме в други измерения посредством чудното човешко (природно) изобретение, наречено етилов спирт. А той тогава беше в изобилие, смесван с какви ли не други субстанции, от които черните ни дробове кънтяха на другия ден като камбаните на Александър Невски. Също и главите.
И тази Цветница не направи изключение, ама никакво. Всъщност, ако мога да кажа, направи изключение, що се отнася до пиенето – обикновено бутилките бяха две-три, най-много четири, но точно тази година имаше цели 12 (дванадесет) бутилки „Академик Неделчев“, наричана тогава още Алкохолик Неделчев. Мястото на срещата беше репетиционната на група Креш, която се помещаваше в мазето на една стара къща, ползвана от БЗНС за партиен щаб. Освен своите репетиции там, след втората бутилка обикновено траш метълът, който групата свиреше, еволюираше в бесен грайндкор, в гарнитура с моето грухтене в опитите ми да имитирам любимия Крис Барнс от Канибалите.
Репетиционната предлагаше удобно място за изпойване на най-много десетина човека. Този ден обаче бяхме доста повече, или нека да съм по-точен, двойно повече. При това дванадесетте бутилки кофти ракия бяха донесени само от нашата компания, а всеки приходящ носеше поне по още една пукница. Наздравиците започнаха още в ранния следобед, под акомпанимента на песните на група Креш, изпълнявани уникално на живо пред изключително ценна публика. От време на време излизахме навън, за да разхладим малко перчема и да дръпнем по някоя и друга цигара на чист въздух (от което всъщност още повече се отрязвахме).
Времето летеше неусетно и навън се стъмни. Алкохолът вече премина в бясно настъпление и цялата компания започна да циркулира като свободни електрони, блъскайки се във всичко, което е на пътя пиянски. С добрия стар приятел Андро вдигахме наздравица след наздравица, плетейки езици като великденски козунаци, втасали на слънчева светлина. Някъде иззад димната завеса в кемизарника гърмеше гласът на Плебея, който пееше песен на King Diamond, извисявайки децибели над гъгнивата компания.
По едно време нещо обаче се обърка. Някак си нещо липсваше. На пиян човек да му кажеш, че му липсва нещо, надали ще те разбере, ама ние с Андро разбрахме – нямаше го третия мускетар, Иван Кацата. Като го знаехме, че се напива бетер донски казак след победа и върши глупост след глупост, дори поизтрезняхме. Ако нещо станеше със завалията, майка му, учителката по математика леля Анастасия (наричана на галено леля Сийка), щеше да ни откъсне всичко дето стърчи от пияните ни телеса. Нямаше как, взехме по една бутилка в ръка и тръгнахме да търсим другаря си. Още когато излезнахме в тъмното мазе на старата къща, у нас заговори (пиянския) приключенски дух. За миг се почувствахме като изследователи в непозната зловеща, обладана от духове къща. Това, разбира се, продължи до момента, в който не се блъснах в една стена, причинявайки си бая ефектно ожулване тип „паважна екзема“ на дясното око. Освен това, окото се поду и заприличаш досущ на пират, претърпял корабокрушение.
Андро не остана по-назад, спъвайки се по стълбите нагоре и изпълнявайки пирует, на който можеше да завиди и най-добрия фигурист на лед, при това трезвен. Въпреки препятствията обаче, опазихме бутилките цели и неразсипани. С пиянски гласове започнахме да викаме в тъмното Кацата. Но никой не откликна на воплите ни. Шумотевицата от мазето вече беше стихнала (понеже се използваше за репетиции, мазето беше звукоизолирано), а около нас цареше тишината и мириса на люляци в пролетната вечер. Всъщност цялата къща беше опасана с люлякови дървета и миризмата наистина беше омайна.
Изведнъж в мрака се чу стенание. Да, тихо, но стенание. За миг кръвта слезе в петите ни, но бързо елиминирахме страховете – та това беше Кацата, нямаше съмнение! Дръннахме наздравица с двете бутилки и отидохме да търсим ранения приятел. Добре, обаче него го нямаше! Отново викане, отново тишина и… отново вопъл, този път току до нас. С Андро вече се спогледахме полуизтрезнели – а излезеше някой вампир, а ни беше изпил алкохолната кръвчица – ония пияници долу нямаше да чуят, ако ще с топ да гърмим.
Тъкмо Андро започна да щрака със запалка, олюлявайки се, за да освети помещението, в което бяхме влезли (а то се оказа зала за партийни заседания), когато изведнъж изрева и се хвърли върху мен. Аз изревах не по-слабо, а Андро започна да крещи в полусвяст как някаква ръка го хванала за крака. Положението вече ставаше все по-нажежено, когато сякаш от нищото в мрака от дивана, опрян до стената, започна да се надига бавно и несигурно една фигура, която ръмжеше и издаваше нечленоразделни звуци. От сърдечен удар ни спаси единствено факта, че фигурата държеше бутилка в ръка – значи несъмнено беше от нашите! А от нашите и то тук можеше да е единствено Кацата.
Изведнъж лампите светнаха, досущ като на сцената на Болшой Театър, а отдолу се чуха гласове, зовящи имената ни. Пиянската компания беше усетила липсата ни и дружките, начело с Плебея, се запътили да ни търсят. По пътя вдигнали бушона, който обикновено за горните етажи стоеше изключен при липса на хора. След няма и минута приятелите вече бяха при нас, гледайки ужасено подутото ми лице, тъпо хилещия се Андро и Кацата, който зъзнеше от студ вследствие на полуизтрезняване, а от лицето му течеше кръв. На пода, на няма и метър от входната врата, лежеше строшен портрет на Стамболийски, а дивана до стената беше продънен, сякаш не човек, а дива свиня е лежала на него.
Тогава Кацата започна, фъфлейки, разказа си. На чиляка му се припикало, та решил да потърси тоалетна – в такава голяма къща нямало как да няма клозет. Излезнал от мазето, падайки поне три пъти по стълбите, след което се отправил по трудния път нагоре по етажите. Стигнал до първия етаж, където успял да намери тоалетната. След това обаче забравил откъде е дошъл. За беда заседателната зала била със строшена врата и върху нея за врата бил опрян огромен портрет на вожда на партията. Кацата обаче, без много да му мисли, тръгнал да отваря, когато тежестта на портрета си казала думата и след секунди завалията се озовал на пода, с нарязана физиономия. Успял някак си да стане (през цялото време викал за помощ, ама при сто децибела Slayer кой да го чуе), обаче залитнал, краката му се подкосили в дивана и той се стоварил с цяла тежест върху старото канапе. Кацата беше слабичък, но свойството на пияния човек да се превръща в тежка торба с картофи си казало думата и той издънил дивана. Откъдето вече нямало излизане. Нямало и пиене, освен бутилката, с която го видяхме да се възнася…
Спасението в наше лице се било забавило, по неговите думи, поне час. Според нас – не повече от двайсет минути. Вдъхновени от хепиенда на историята, пролятата кръв и останалото пиене, слязохме обратно в мазето, където до ранни зори подложихме черните си дробове на унищожителна атака.
Някъде към 5 сутринта решихме да си ходим, за да поспим. Андро и Кацата щяха да дойдат у нас – нищо че майка ми беше там. Щях да я омилостивя с букет свеж и дъхав люляк. за да не останат по-назад, двамата другари с мен се захванаха, залитайки, да берат люляк и те. Планът беше да го внесем тихо и нас, а като ни намери майка ми на сутринта трупясали в хола, да я посрещнат цветя, много цветя и приятен мирис. Да, обаче сметка без кръчмар не се прави.
Още като слезнахме от асансьора на нашия етаж, Кацата направи първа издънка – изтърва вратата, която се удари силно. Което, разбира се, събудило майка ми. Още докато се опитвах да уцеля ключалката, вратата се отвори, отвътре излезе сънената ми родителка, която видя пред себе си три карикатури, носещи букети с люляк…
Скандалът, който последва, не е за описване, а за капак вкъщи беше и баба ми, дошла да ми честити имения ден. Тъй като не ни се слушаха викове и поучения (баба ми казваше, че пъкъла ни чакал), влязохме бързо в хола, допихме останала ракия и неусетно сме заспали. Когато се събудихме, беше вече ранен следобед, погледите ни бяха тип „риба в буркан“, главите ни кънтяха, някъде в коридора се чуваха гневни женски гласове и накрая за капак в хола изведнъж влетя… самата леля Сийка, бясна като американско торнадо насред Флорида. Кацата все още спеше, увиснал на един фотьойл, с ръце, проснати от двете страни и глава, оклюмала на гърдите. До фотьойла ясно се виждаше немалка локва пиянско повръщано – явно чиляка беше драл пръча по някое време, ама кой да го чуе. Поне не се беше олял.
Гледката на полувтечненото чедо предизвика у леля Сийка лек апоплектичен удар с елементи на нервна криза, породена от гръдна жаба. От устата й излизаше само едно съскане, очите й хвърляха убийствени мълнии върху мен и Андро (според нея ние бяхме първопричината за бедите на невинното й чедо, само дето Кацата пиеше повече от нас двамата, взети заедно), а майка ми и баба ми пригласяха в крехките промеждутъци мълчание как „черните ни дробове щели да изсъхнат и сме щели да пукнем като последните клошари“.
Баба ми, като по-мъдра, даде разумната идея да оставят Кацата да изтрезнее на спокойствие, а трите отчаяни родителки да отидат в кухнята и да изпият по едно кафенце с цигарка. Идеята за турския кеф като че ли смекчи злокобното превъплъщение на Кацовата майка и не след дълго в хола настъпи блажена тишина. Да, ама вече с Андро се бяхме събудили и взе, че ни се припи. Добре, ама как да измъкнем Кацата? Скоро решението дойде само – тихомълком донесохме всички обувки в хола, обухме приятеля си, след което аз отворих външната врата и не след дълго свободата беше пред нас. Когато пъкленият ни план беше разкрит, вече беше твърде късно, над нас от шестия етаж само се носеха виковете на леля Сийка, проклятията на баба ми и пустосването от майка ми.
Времето продължаваше да се затопля. Този запой продължи повече от три дена, като след случката у нас дните ни се губят. Нямахме нито пари в себе си, нито документи, но явно сме попадали на „правилните“ хора, които са ни пояли. За храна си спомням, че чакахме пред шкембеджийницата и дояждахме огризките на хората…
След това приключение леля Сийка официално ни обяви за завършили с отличие… низше образование. Нямаше дипломи, но пък за сметка на това Кацата я зарадва с огромен букет люляк. Също както и аз майка ми и Андро неговата. За гняв дори нямаше време – горките жени бяха доволни, че сме се върнали цели и невредими.
Оттогава мина много време, всички се променихме, всеки хвана пътя си. Но винаги, когато се случи да сме заедно през пролетта, си спомняме за миризмата на люляка и онази вечер на Цветница през онази 1995…Страхотен цирк по Нова телевизия заради ...
Годишна класация Топ-5 за 2016 г.
Наздраве и поздрави!
http://demonwind.blog.bg/lichni-dnevnici/2014/11/20/garderobyt.1315509
http://demonwind.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/10/19/hronologiia-na-edno-otminavashto-liato-chast-2-rabota-rabota.837931
